Оловно сиви облаци надвиснаха над града. Студът скова локвите по улиците. Вятъра подхвана малки снежинки и ги поведе във вихъра на луд танц. Те се блъскаха и залепваха по стъклата на прозорците. Времето се менеше бързо. След около час вятъра утихна. Клоните на дърветата се укротиха. Големи и малки снежинки с умерени движения завладяваха въображението на Валентина. Тя стоеше в инвалидната си количка зад прозореца в топлата си стая. Всеки ден наблюдаваше какво се случва навън. Можеше да се възхищава на небето, облаците, слънцето, луната и звездите. Можеше да вижда част от сградите отсреща, но не и улицата. Снежинките я забавляваха със своя устрем и леки феерични движения, с които посипваха червените керемиди на двете сгради отсреща. Някога беше здраво и весело момиче. Всяко лято за няколко месеца през ваканцията я изпращаха на село при баба ѝ и дядо ѝ. Валентина обичаше селския чист въздух. Обичаше двора и лозницата. Обичаше схлупената всред дърветата къща. Обичаше ваканциите при баба си и дядо си. През онова горещо лято, когато се случи инцидента всички стояха около масата на двора. Следобедните слънчеви лъчи се провираха през листата на лозницата и танцуваха по лицата им заслепяваха очите им. Баща ѝ стана и прегърна родителите си за сбогуване. Чакаше го дълъг път за града. Но преди да се качи в колата отвори багажника и извади от там лека пъстроцветна топка подарък за нея. Хвърли я към Валентина. Тя подскочи да я хване. Топката премина високо над главата ѝ. Изхвърча над оградата. Изви се във въздуха. Търкулна се по селския асфалтиран път. Застина в средата на улицата. Валентина се втурна през вратата. Глуха за протестите на баща си. Излезе навън. Наведе се. Докосна топката с ръце. Усети силен удар. Болка. Мрак. Камиона заби спирачки. Баща ѝ, дядо ѝ, баба ѝ, шофьора и други хора наизлязоха да помогнат. Отвори очи в болницата. Баща ѝ и майка ѝ стояха до леглото ѝ. Страданията ѝ едва сега започваха. Гипсираха и двата ѝ крака. Смачкани два прешлена на гръбнака. Прогнозата на ликуващия лекар беше категорична, очакваше я инвалидна количка до края на живота. Каква трагедия. Родителите ѝ се грижеха за нея с внимание и любов. Валентина страдаше измъчена и неподвижна от кръста надолу. Времето минаваше. Годините се изтърколиха много бързо, а тя все стоеше в инвалидната количка. Рехабилитацията не помогна. Лекарите поклащаха глава. Ситуацията беше безнадеждна. Днес на свети Валентин Валентина стоеше до прозореца и наблюдаваше вихрения танц на полуделите снежинки. Самотата сковаваше съзнанието ѝ. Тази ширнала се белота навън напълни очите ѝ със сълзи. Понечи да ги избърше с ръка , когато някой зазвъня продължително на вратата. Не очакваше никого. Родителите ѝ бяха на работа. Завъртя инвалидната количка с ръце и бързо с умело изучени движения се отправи към външната врата.
- Кой е? – трябваше да попита.
- Вие не ме познавате Валентина! – той знаеше името ѝ- Аз съм ваш съсед искам да ви поднеса цветя за имения ви ден!
- Имения ми ден?
- Днес е празник незнаехте ли? Празнува се свети Валентин и Трифон Зарезан! Името ми е Валентин! Често ви виждам да стоите на прозореца. Искам да ви поздравя.
-Да сега си спомних, че е празник! От къде знаете името ми?
- От пощенската кутия.
Валентина отвори вратата. Пред нея стоеше Валентин. Младеж на около двадесет и няколко години облечен в сини дънки и черно яке. Светло кестеняви кичури коса се подаваха от черната му скиорска шапка. Топлите му кафяви очи искряха с добронамерени пламъчета. Усмивката му разкриваше бели зъби. Валентина отстъпи назад и го покани с жест на главата да влезе вътре. Той не се поколеба. Подаде ѝ букет червени рози, и когато тя ги пое той влезе навътре, а тя затвори вратата. Тръгна след него поставила цветята в скута си придвижвайки инвалидната количка с ръце. Влязоха в кухнята.
- Там има голяма ваза, немога да я стигна! Моля те вземи я!- Валентина посочи с ръка шкафа на стената.
Валентин се надигна на пръсти и с лекота достигна вратичката. Отвори я. Измъкна кристалната ваза. Наля вода. Взе червените рози от скута на Валентина и ги постави във вазата. Те се оживиха, засияха изпълнили стаята с нежно ухание украсили масата.
- Искаш ли да направя кафе?
Той кимна с глава. Седна на стола. Кафе машината забръмча. Две струйки напълниха чашите. Валентина не се затрудни. Постави чашите на масата . Нареди захарницата чинийките за кекса и сладкишите, които взе от плота. Двамата отпиха от кафето.
- Какво се е случило с теб?
- Инцидент. Бях на дванадесет години. Не ми се говори за това!
- Има ли надежда да се оправиш!
- Безнадеждно е!
- Аз завършвам тази година медицина. Мисля да практикувам ортопедия. След няколко месеца ще съм на стаж при един много добър лекар ортопед. Имам приятел, който работи в център по рехабилитация. Искаш ли да ти помогна. Може лекарите да са сгрешили.
- Не мисля, че ще мога да се оправя.
- Позволи ми да опитам! Ако не те затруднявам , може ли да ми дадеш изследванията си и епикризата!?
-С удоволствие, но надеждата ми е толкова малка. След толкова години лечения… Не мисля, че ще успееш да ми помогнеш.
- Имай вяра!
Валентина завъртя количката и излезе от стаята. Валентин остана сам. Той се замисли. Искаше да ѝ помогне.
- Покажи ми къде живееш! – Валентина застана пред Валентин, в скута и лежеше папка. – Ела в стаята ми.
- Мога ли да взема папката и да видя?
- После! Ела в стаята ми!
Валентина нетърпеливо обърна количката. Той я последва. Застанаха до прозореца в нейната стая.
- Покажи ми къде живееш! От къде си ме наблюдавал? – в очите и проблесна страх.
-Ето там в сградата от дясно. Виждаш ли прозореца на полуетажа под снежните покриви. Живея там от няколко месеца. – той се наведе леко почти допря шапката си до лицето ѝ и посочи с пръст сградата отсреща, която се виждаше през танцуващите снежинки.- Не се страхувай! Имам добри намерения.- погледна изопнатото ѝ лице и се засмя.- Не съм крадец! Не съм убиец! Успокой се! Просто един ден те видях. Усетих тъгата ти. Заинтересувах се от теб. Разпитах съседите. Те ми казаха, че си в инвалидна количка. Веднъж те проследих по улицата. Исках да се запозная с теб, но не посмях, не беше сама, придружаваха те две момичета. Дълго нямах смелост. Видях те с родителите ти. Качиха те в колата и тръгнахте на някъде. Тогава отидох до външната ви врата и погледнах пощенските кутии. Така открих името ти. Много исках да се запозная с теб. Когато прочетох името ти Валентина помислих, че сме сродни души, защото моето име е Валентин. Днес събрах смелост и дойдох да те поздравя. Трябваше да се запозная с теб и ето ме тук.
- Извинявай! Вярвам ти.- Валентина се отдръпна от него и му подаде папката.
- Благодаря ти!- Валентин жадно запрелиства страниците. – Нещо ми подсказва, че ще мога да ти помогна. Ако ми позволиш ще говоря с родителите ти. Ако ми разрешат да взема папката и да я покажа на моя преподавател по ортопедия и на моя приятел от центъра по рехабилитация. Усмихваш се. Ще ти помогна! Повярвай ми!
-Може да останеш за вечеря! Все пак е моя празник … А и твоя.
- Добре! Благодаря ти! Ще отида до магазина за бутилка вино и нещо друго… Ще дойда.
………
Валентина не можеше да повярва, че годината се изтърколи толкова бързо, след първата среща с Валентин. Както тогава стоеше в инвалидната си количка и наблюдаваше през прозореца заснежените покриви отсреща. Валентин, както обеща я извеждаше на разходка. Помагаше ѝ за лечението. Тя се стараеше. Усещаше, как времето изтича между пръстите ѝ, а краката ѝ не помръдваха. Усещаше, как в сърцето ѝ се надига пясъчна буря. Песъчинките бодяха очите ѝ. Сълзите мокреха бузите ѝ. Искаше да се надигне, да достигне небето с ръце. Искаше да скочи на крака да се затича и да увие ръце около врата на Валентин. В един миг любовта завладя цялото ѝ същество. Безсилието притисна душата ѝ и я подложи на неимоверни мъки. Сама се отзова в капана на своите чувства. Като, че ли нямаше спасение. Валентин можеше ли да изтърпи това положение. В един миг ще я изостави. Няма да издържи на нейната безпомощност. В главата ѝ се надигна вихрушка от мисли. Някой зазвъня на външната врата. По вените ѝ премина електрически ток. Дишането ѝ се ускори. С треперещи ръце обърна инвалидната количка и тръгна по коридора. Нямаше сили да попита. Знаеше кой звъни. Отвари вратата. Валентин стоеше на прага с букет цветя.
- Тези цветя са за теб! Днес е свети Валентин…
- Зная! Зная!
Валентина се напрегна. Ръцете ѝ стискаха страничните облегалки на инвалидната количка. Направи усилия на мускулите. Лицето ѝ доби пурпурен цвят. После червенината се оттегли и отстъпи място на бледо синьо. Безумното желание, голямата любов, безмерната благодарност раздвижиха кръвта в краката ѝ. Цялото напрежение се стовари на плещите ѝ. Огромната сила, която я завладя отприщи водопади. Ураган разтресе крехкото ѝ тяло. Цялата палитра от чувства я изтласка нагоре. Радостта, че той е тук пред нея ѝ даде крила.Безумието кънтеше в ушите ѝ. Сърцето ѝ се блъскаше в гърдите ѝ. Светът изведнъж оглуша. Очите на Валентин се разшириха в момента, в който Валентина се изправи от инвалидната количка и направи няколко крачки сама за първи път. Протегна ръце и се отзова в неговата прегръдка. Той изтърва цветята зад гърба ѝ обгърнал талията ѝ с ръце. Стиснала врата му с побелели пръсти, тя не го пускаше. Краката ѝ се отлепиха от пода. Той прескочи цветята. Ритна вратата с крак, която се затвори зад гърба му с трясък. Заобиколи инвалидната количка. Пусна я на земята едва, когато стигнаха до кухнята. Валентина се отлепи от него и подпирайки се на ръката му направи няколко крачки до масата. Седна на стола и той срещу нея. Сълзите им намокриха лицата им. Валентин хвана ръцете ѝ. Падна на колене пред нея. Зарови лице в скута ѝ. Тя измъкна ръцете си от ръцете му и зарови пръсти в косата му.
- Благодаря ти Валентин! Ти ми помогна… Проходих! Ти си много добър към мен! Обичам те!- прошепна Валентина.
Валентин се сепна. Повдигна лице и потъна в очите ѝ изпълнени с любов. Целуна ръцете ѝ. Изправи се. Смутен изхвърча навън. След малко влезе в стаята бутайки инвалидната количка. Натопи цветята, които беше донесъл за нея в кристалната ваза на масата. Стаята засия изпълнена от щастие.
- Щастлива съм! Няма да ми трябва! - Валентина погледна към инвалидната количка с умиление, изправи се хвана го под ръка и го поведе към стаята си.
Вървяха бавно отмервайки крачките си. Развълнувани погледнаха през прозореца снежните покриви отсреща. Валентин се наведе. Обърна лицето си към нея и прошепна в ухото ѝ.
- Ще се омъжиш ли за мен? Кажи ми! Обичам те!
- Ще се омъжа за теб! И аз те обичам! Ще се омъжа за теб!
- Утре ще купя пръстените! Ще се погрижа за всичко!
Американски старжурналист: В Украйна кон...
Четенето като съкровище