Миглите му потрепнаха. Съзнанието му бавно се пробуждаше. Къде беше? Какво прави тук? Как е името му?  Чу крясъка на чайките. Усети полъха на вятъра. Миришеше на водорасли. Раздвижи  ръката си. Пръстите му се заровиха в пясъка.  Краката му се мокреха до коленете от прииждащите вълни. Притвори очи. Лежеше по корем на пясъка. Спомените връхлетяха с пълна сила. Бурята насред океана. Борбата с полуделите вълни . Корабът…  Какво стана с кораба? Спомни си, че той е капитана. Корабът не можа да удържи на водната стихия. Какво стана с екипажа му?  Спомни си мига, в който една висока вълна го грабна от палубата и го повлече към дъното на океана.  Глътна вода и изгуби съзнание. Размърда се.  Умората изсмукваше силите му.  Главата го болеше. Чувстваше сковано тялото си.

      Усети влагата по кожата си. Протегна ръце. Успя да свие крака. Застана на колене. Премигна.  Отвори очи. Около него се стелеше гъста мъгла. Нищо не се виждаше. Изправи се. Тръгна на посоки. Остави океана зад гърба си. Струваше му се, че света около него е нереален. Мъртъв ли е?  Нямаше никаква представа, къде се намира. Вървеше и викаше” Ехо! Ехо! Има ли някой тук?” Мъглата заглушаваше думите му. Гъста и бяла, изкривяваше представата му.  Сякаш се намираше в безкраен лабиринт.” Сигурно съм мъртъв!” помисли той, когато пред него изплуваха пет сенки. Хората вървяха към него. Размахваха ръце. Говореха нещо. Той не ги чуваше. Ушите му заглъхваха. О, каква радост!  Петимата бяха от екипажа му. Неговите хора.  Усети ръцете им. Силните им прегръдки. Бяха живи. Бяха се намерили.  Вървяха дълго един до друг. Мъглата постепенно се разреди. Слънцето се показа бледо в далечината. Колкото повече се движеха напред толкова повече природата разкриваше своята красота.   Вървяха покрай избуяли храсти и растения с големи листа. От клоните на  дърветата надничаха любопитни  маймуни. Слънчеви лъчи   образуваха  едри райета  докоснали земята. Пъстроцветни папагали се поклащаха над главите им издавайки от време на време странни  звуци.  Мъглата се разпръсна. Мъжете се огледаха. Вървяха по един, по стръмна пътека.  Излязоха на широка поляна изпъстрена с цветя.  Всички се изравниха един до друг. Пред възхитените им очи сякаш от нищото изплува древен град.  Капитанът ги подкани. Мъжете забързаха. Нямаха търпение да тръгнат из улиците, да видят местните жители.  Черен гарван пазеше града  кацнал върху табела с надпис .  Засричаха името на града.” Зл… то…” половината букви не се четяха. Окъсани, гологлави и боси те тръгнаха с надежда напред. Черният гарван прелетя над главите им. Кацна на една ограда и ги загледа с блестящото си око. Следваше ги. Летеше  хаотично около тях.   Градът изглеждаше пуст.  Мъжете вървяха и се оглеждаха. Бяха гладни. Много гладни.  На много от къщите липсваха  стените,  други нямаха покриви,   тук- там стърчаха полуразрушени колони. На много места имаше струпани камъни . Мъжете обикаляха наоколо . Влизаха в дворовете. Надничаха по стаите . Търсеха храна.  Неочаквано от един двор  изскочиха дузина кокошки.  Размахваха тревожно  крила. Кудкудякаха.  Тичаха на посоки. Мъжете се оживиха. Хукнаха след тях.  Успяха да хванат две.  Набързо събраха съчки. Запалиха огън. Седнаха на земята. Двама  от тях се заеха да приготвят обяда. Нямаха търпение. Разхвърча се перушина. Изчистиха ги. Набучиха ги на шиш и ги изпекоха.  Леко прегорили накъсаха месото . Всеки грабна по един къс и жадно заби зъби в месото. Дъвчеха бързо.  Гълтаха шумно. Когато заситиха  глада си потърсиха вода. Откриха наблизо бистро поточе. Пиха до насита.  Гребваха с шепи вода и плискаха лицата си, вратовете си, обливаха гърдите си. Разхладени и освежени тръгнаха двама по двама по улиците.  Древен храм с позлатени колони стоеше величествено в средата на обширен площад. Шестимата изкачиха стълбите. Намериха се в една просторна зала. Покрай стените имаше златни статуи  на мъже и жени. ” Кой беше този град?”- питаха се те. Споглеждаха се и вдигаха рамене.  Какви хора са живеели тук? Защо хората ги нямаше? Много въпроси. Щяха ли да намерят отговорите? Градът щеше ли да разкрие своите тайни?  Излязоха от там и продължиха обиколката си. Всред избуяла растителност се издигаше полуразрушен замък. Побързаха да влязат. Стъпваха по запазена пъстроцветна мозайка.  Изрисуваните стени и мраморни статуи по ъглите разкриваха различни епохи. В една от залите имаше фонтан. В друга пресушен басейн.  В трета дълги маси и столове. Имаше оцветени делви . В спалнята откриха голям сандък. Отвориха го.  Завладени от неописуема радост се отдръпнаха  назад . Сандъкът беше пълен със златни монети , скъпоценни камъни и скъпи бижута. Капитанът взе две монети.  Можеше да ги покаже на своите приятели археолози. Другите се спогледаха. Капитанът ги смрази с поглед.  Не посмяха да вземат нищо от сандъка.  С наведени глави тръгнаха към изхода. Дълго се скитаха из града. Бяха попаднали в необитаем остров. Надвечер излязоха от града и се упътиха към  една изпъкнала скала, която скриваше хоризонта, когато я заобиколиха нададоха радостни викове. Там в скалите беше заседнал техния кораб. Изглеждаше невредим.  Капитанът даде знак. С усилие заслизаха по стръмните скали. Ходилата им се израниха, но това не ги спря. Те виждаха своето спасение. Един по един, като си помагаха скачаха на палубата.  Имаше храна. Нахраниха се. Имаха дрехи. Преоблякоха се.  Радиостанцията работеше. Капитанът изчисли координатите.  Видя, че острова не е отбелязан на картата. Включи радиостанцията. Успя да се свърже с бреговата охрана. Увериха го, че ще изпратят помощ на другата сутрин. Изведнъж гъста мъгла обгърна кораба. Останалия екипаж и капитана  се прибраха в каютите.

     Сутринта, когато мъглата се разпръсна в далечината  в синьото чисто небе се появиха две черни точки. Постепенно се уголемиха,  и когато доближиха мъжете видяха два вертолета.  Размахаха ръце .  Подскачаха  от радост. От вертолетите спуснаха въжени стълби. Мъжете се качиха почувствали облекчение.  Отлетяха. Корабът се поклащаше самотен заклещен в скалите. Градът  изгубен за хорските очи  пазеше своите тайни.