Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
25.05.2021 23:09 - Снежни покриви
Автор: blagaboneva Категория: Забавление   
Прочетен: 259 Коментари: 0 Гласове:
1




      Оловно сиви облаци надвиснаха над града. Студът  скова  локвите по улиците.  Вятъра подхвана малки снежинки и ги поведе във вихъра на луд танц. Те се  блъскаха и залепваха по стъклата на прозорците. Времето се менеше бързо.  След около час вятъра утихна. Клоните на дърветата се укротиха. Големи и малки снежинки с умерени движения  завладяваха въображението на Валентина. Тя стоеше в инвалидната си количка зад прозореца в топлата си стая.  Всеки ден  наблюдаваше какво се случва навън.  Можеше да се възхищава на небето,  облаците, слънцето, луната и звездите.  Можеше да вижда част от сградите отсреща, но не и улицата. Снежинките я забавляваха със своя устрем и леки феерични движения,  с които  посипваха  червените керемиди на двете сгради отсреща.    Някога беше здраво и весело момиче. Всяко лято за няколко месеца през ваканцията  я изпращаха на село при баба ѝ и дядо ѝ.  Валентина обичаше селския чист въздух. Обичаше двора и лозницата. Обичаше схлупената всред дърветата къща.  Обичаше ваканциите при баба си и дядо си. През онова горещо лято, когато се случи инцидента  всички стояха около масата на двора. Следобедните слънчеви лъчи се провираха през листата на лозницата и танцуваха  по  лицата им заслепяваха очите им. Баща ѝ стана  и прегърна родителите си за сбогуване. Чакаше го дълъг път за града.  Но преди да се качи в колата  отвори  багажника и извади от там лека пъстроцветна топка подарък  за нея.  Хвърли я към Валентина. Тя подскочи да я хване.  Топката премина високо над главата ѝ.  Изхвърча  над оградата. Изви се във въздуха. Търкулна се по селския асфалтиран път.  Застина в средата на улицата. Валентина се втурна през вратата. Глуха за протестите на баща си.  Излезе  навън.  Наведе се. Докосна топката с ръце. Усети силен удар. Болка. Мрак. Камиона заби спирачки. Баща ѝ, дядо ѝ, баба ѝ, шофьора и други хора наизлязоха да помогнат. Отвори очи в болницата. Баща ѝ и майка ѝ  стояха до леглото ѝ. Страданията ѝ едва сега започваха. Гипсираха и двата ѝ крака. Смачкани два прешлена на гръбнака. Прогнозата на ликуващия лекар беше категорична, очакваше я инвалидна количка до края на живота. Каква трагедия. Родителите ѝ се грижеха за нея с внимание и любов. Валентина страдаше измъчена и неподвижна от кръста надолу.  Времето минаваше. Годините се изтърколиха много бързо, а тя все стоеше в инвалидната количка. Рехабилитацията не помогна. Лекарите поклащаха  глава. Ситуацията беше безнадеждна. Днес на свети Валентин Валентина стоеше до прозореца и наблюдаваше вихрения танц на полуделите снежинки. Самотата сковаваше съзнанието ѝ. Тази ширнала се белота  навън  напълни очите ѝ със сълзи.  Понечи да ги избърше с ръка , когато някой зазвъня продължително  на вратата. Не очакваше никого. Родителите ѝ бяха на работа. Завъртя инвалидната количка с ръце и бързо  с умело изучени движения се отправи към външната врата.

         - Кой е? – трябваше да попита.

        - Вие  не ме познавате Валентина! – той знаеше името ѝ- Аз съм ваш съсед искам да ви поднеса цветя за имения ви ден!

        - Имения ми ден?

       - Днес е празник незнаехте ли?  Празнува се свети Валентин и Трифон Зарезан!  Името ми е Валентин! Често ви виждам да стоите на прозореца. Искам да ви поздравя.

      -Да сега си спомних, че е празник! От къде знаете името ми?

      - От пощенската кутия.

     Валентина отвори вратата. Пред нея стоеше Валентин.  Младеж на около двадесет и няколко години облечен в сини дънки и черно яке. Светло кестеняви кичури коса се подаваха от черната му скиорска шапка. Топлите му  кафяви очи искряха с  добронамерени пламъчета. Усмивката му разкриваше бели зъби. Валентина отстъпи назад и го покани с жест на главата да влезе вътре. Той не се поколеба. Подаде ѝ букет червени рози, и когато тя ги пое той влезе навътре, а тя затвори вратата.  Тръгна след него поставила цветята в скута си придвижвайки инвалидната количка с ръце. Влязоха в кухнята.

       - Там има голяма ваза, немога да я стигна! Моля те вземи я!- Валентина посочи с ръка шкафа на стената.

Валентин се надигна на пръсти и с лекота достигна вратичката.  Отвори я. Измъкна кристалната ваза.  Наля вода. Взе червените рози от скута на Валентина и ги постави във вазата. Те се оживиха, засияха изпълнили стаята с нежно ухание украсили масата.

          - Искаш ли да направя кафе?

Той кимна с глава.  Седна на стола. Кафе машината забръмча.  Две струйки напълниха чашите. Валентина не се затрудни. Постави чашите на масата . Нареди захарницата чинийките  за кекса и сладкишите, които взе от плота. Двамата отпиха от кафето.

      - Какво се е случило с теб?

     - Инцидент. Бях на дванадесет години. Не ми се говори за това!

      - Има ли надежда да се оправиш!

     - Безнадеждно е!

    - Аз  завършвам тази година медицина. Мисля да практикувам ортопедия. След няколко месеца ще съм на стаж при един много добър лекар ортопед. Имам приятел, който  работи в център по рехабилитация. Искаш ли да ти помогна. Може лекарите да са сгрешили.

     - Не мисля, че  ще мога да се оправя.

      - Позволи ми да опитам! Ако не те затруднявам , може ли да ми дадеш изследванията си и епикризата!?

     -С удоволствие, но надеждата ми е толкова малка. След толкова години лечения… Не мисля, че ще успееш да ми помогнеш.

       - Имай вяра!

Валентина завъртя количката и излезе от стаята. Валентин остана сам. Той се замисли. Искаше да ѝ помогне.

      - Покажи ми къде живееш! – Валентина застана пред Валентин, в скута и лежеше папка. – Ела в стаята ми.

     - Мога ли да взема папката и да видя?

      - После! Ела в стаята ми! 

  Валентина нетърпеливо  обърна количката. Той я последва. Застанаха до прозореца  в нейната стая.

            - Покажи ми къде живееш! От къде си ме наблюдавал? – в очите и проблесна страх.

           -Ето там в сградата от дясно. Виждаш ли прозореца на полуетажа под снежните покриви. Живея там от няколко месеца. – той се наведе леко почти допря шапката си до лицето ѝ и посочи с пръст сградата отсреща, която се виждаше през танцуващите снежинки.- Не се страхувай! Имам добри намерения.- погледна изопнатото ѝ лице и се засмя.- Не съм крадец! Не съм убиец!  Успокой се!  Просто един ден те видях. Усетих тъгата ти. Заинтересувах се от теб. Разпитах съседите. Те ми казаха, че си в инвалидна количка. Веднъж те  проследих  по улицата. Исках да се запозная с теб, но не посмях, не беше сама,  придружаваха те две момичета. Дълго нямах смелост. Видях те  с родителите ти. Качиха те в колата и тръгнахте на някъде. Тогава отидох до външната ви врата и погледнах пощенските кутии. Така открих името ти. Много исках да се запозная с теб. Когато прочетох името ти  Валентина  помислих, че сме сродни души, защото моето име е Валентин. Днес събрах смелост и дойдох да те поздравя. Трябваше да се запозная с теб и ето ме тук.

        - Извинявай!  Вярвам ти.-  Валентина се отдръпна от него и му подаде папката.

     - Благодаря ти!- Валентин жадно запрелиства страниците. – Нещо ми подсказва, че ще мога да ти помогна. Ако ми позволиш ще говоря с родителите ти. Ако ми разрешат да взема папката и да я покажа на моя преподавател по ортопедия и на моя приятел от центъра по рехабилитация. Усмихваш се.  Ще ти помогна! Повярвай ми!

       -Може да останеш за вечеря! Все пак е моя празник  … А и твоя.

        - Добре! Благодаря ти! Ще отида до магазина за бутилка вино и нещо друго… Ще дойда.

                                                                        ………

    Валентина не можеше да повярва, че   годината се изтърколи толкова бързо, след първата среща с Валентин. Както тогава  стоеше в инвалидната си количка  и наблюдаваше през прозореца заснежените покриви отсреща.  Валентин, както обеща я  извеждаше  на разходка. Помагаше  ѝ за лечението. Тя се стараеше.  Усещаше, как времето изтича между пръстите ѝ, а краката ѝ не помръдваха. Усещаше, как в сърцето ѝ се надига пясъчна буря. Песъчинките бодяха очите ѝ. Сълзите мокреха бузите ѝ. Искаше да се надигне,  да достигне небето с ръце. Искаше да скочи на крака да се затича и да увие ръце около врата на Валентин.  В един миг любовта завладя цялото ѝ същество. Безсилието притисна душата ѝ и я подложи на неимоверни мъки. Сама се отзова в капана на своите чувства. Като, че ли нямаше спасение. Валентин  можеше ли  да изтърпи това положение. В един миг  ще я изостави. Няма да издържи на нейната безпомощност. В главата ѝ се надигна вихрушка от мисли. Някой зазвъня на външната врата. По вените ѝ премина електрически ток. Дишането ѝ се ускори. С треперещи ръце обърна инвалидната количка и тръгна по коридора. Нямаше сили да попита. Знаеше кой звъни. Отвари вратата. Валентин стоеше на прага с букет  цветя.

       -  Тези цветя са за теб! Днес е свети Валентин…

        - Зная! Зная!

 Валентина се напрегна. Ръцете ѝ стискаха страничните облегалки на инвалидната количка. Направи усилия на мускулите. Лицето ѝ доби пурпурен цвят. После червенината се оттегли и отстъпи място на бледо синьо. Безумното желание,  голямата любов, безмерната благодарност  раздвижиха  кръвта в краката ѝ. Цялото напрежение се стовари на плещите ѝ. Огромната сила, която я завладя отприщи  водопади. Ураган   разтресе   крехкото ѝ  тяло.  Цялата палитра от чувства я изтласка нагоре. Радостта, че той е тук пред нея  ѝ даде крила.Безумието кънтеше в ушите ѝ. Сърцето ѝ се блъскаше в гърдите ѝ. Светът изведнъж оглуша.  Очите на Валентин се разшириха в момента, в който Валентина се изправи от инвалидната количка и направи няколко крачки сама за първи път. Протегна ръце и се отзова в неговата прегръдка. Той изтърва цветята зад гърба ѝ обгърнал талията ѝ с ръце. Стиснала врата му с побелели пръсти, тя не го пускаше. Краката ѝ се отлепиха от пода.  Той прескочи цветята.  Ритна вратата с крак, която се затвори  зад гърба му с  трясък. Заобиколи инвалидната количка. Пусна я на земята едва, когато стигнаха до кухнята. Валентина се отлепи от него и подпирайки се на ръката му направи няколко крачки до масата. Седна на стола и той срещу нея. Сълзите им намокриха лицата им. Валентин хвана ръцете ѝ. Падна на колене пред нея. Зарови лице в скута ѝ. Тя измъкна ръцете си от ръцете му и зарови пръсти в косата му.

          - Благодаря ти Валентин! Ти ми помогна… Проходих! Ти си много добър към мен! Обичам те!-  прошепна Валентина.

       Валентин се сепна. Повдигна лице и потъна в очите ѝ изпълнени с любов. Целуна ръцете ѝ. Изправи се. Смутен изхвърча навън. След малко влезе в стаята бутайки инвалидната количка. Натопи цветята, които беше донесъл за нея в кристалната ваза на масата. Стаята засия изпълнена от щастие.

        - Щастлива съм! Няма да ми трябва! - Валентина  погледна към инвалидната количка  с умиление, изправи се хвана го под ръка и го поведе към  стаята си.

      Вървяха бавно отмервайки крачките си. Развълнувани погледнаха през прозореца  снежните покриви отсреща. Валентин се наведе.  Обърна лицето си към нея и прошепна в ухото ѝ.

       - Ще се омъжиш ли за мен?  Кажи ми! Обичам те!

      - Ще се омъжа за теб! И аз те обичам! Ще се омъжа за теб!

     - Утре ще купя пръстените!  Ще се погрижа за всичко!

  

 

     

      

 




Гласувай:
1



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: blagaboneva
Категория: Забавление
Прочетен: 36619
Постинги: 42
Коментари: 0
Гласове: 29
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031