- Нора!Нора! Почакай ме! Моля те, поспри! Нора!                                                                                                                                                                                                       

      Чу гласа на бившия зад гърба си.  Побягна, като подплашена кошута. Не искаше да го вижда, нито да го чува, нито да говори с него.  Достатъчно я беше наранил.  Неговите стъпки я догонваха.  Добра се до спирката с разтуптяно сърце.  Сякаш по поръчка, автобуса забави ход  и спря. Нетърпелива нахълта вътре.  Купи си билет. Огледа се. Имаше празни места. Остана права. Той със съжаление проследи отдалечаващия се автобус.  Решението за  развода щяха да  получат след месец . Какво искаше от нея той?  Нямаше нужда от празни  приказки и обяснения. Край.  Добре,  че  не успя да я догони.  Нора слезе на четвъртата  спирка. Премина подлеза. Забърза по  алеите на морската градина.  Спусна се по стръмната пътека към плажа. Пред очите ѝ се ширна морето. Онемя. Красота. Какво спокойствие! Каква тишина! Почти не се виждаха хора.  От това имаше нужда  нараненото ѝ сърце. Нора се огледа. Затаи дъх. Морето се разстилаше пред нея загадъчно и  синьо. Заболя я там между гърдите. Примигна заслепена от слънцето.  Без колебание,  събу обувките си и ги взе в дясната си ръка. Премина боса по хладния пясък. Седна до брега на морето. Сребърни отблясъци,  като ситни змийчета се стрелкаха по гладката повърхност. Малки вълнички близваха голите пръсти на краката  ѝ. Искаше да забрави. Искаше да изличи горчивите спомени. Подпря ръце на коленете си. Загледа се в дланите си. Две шепи любов.  Една щастлива година... Спомените я погълнаха. Тичаше по стълбите. Радваше се на слънчевия ден.  Пуснаха я по рано от работа.  Можеше да сготви вечерята.  Можеха и да отидат на ресторант. Искаше да му каже, да му съобщи тържествено новината, че ще става баща. Сърцето ѝ пееше. Пъхна ключа в ключалката, но нещо запря. Опита пак. Явно имаше ключ от другата страна. Натисна звънеца. Разнесе се дрезгав звън.  Никой не отвори вратата. Отново позвъни. Никакво раздвижване. Сърцето ѝ болезнено се сви. Заудря с юмрук. Никакъв отговор. Отдръпна се. Задъха се. Разтревожи се. Залепи гръб на стената. Обмисляше.  Да се обади на майка си. Да звънне по телефона, или да съобщи в полицията. Изведнъж чу изщракване в ключалката. Нора стоеше  прималяла до стената закрита от отвореното крило на вратата. Съпругът ѝ не я видя.Изпращаше някого. По скоро си шепнеха. Напрегна слух. Чу тих женски глас. Обещания. Целувки. Тя излезе от прикритието си. Застана пред тях зачервена,  едва сдържайки сълзите си. В изненадата си те млъкнаха виновни, като малки деца хванати да вършат забранени неща. Жената  избяга прикривайки лицето си. Съпругът ѝ безмълвен стоеше пред нея. Вечерта Нора пометна. Слава Богу. Нямаше път за тях. Изнесе се при майка си. Развод. Нямаше друго решение. Лекият шум на вълните галеше слуха ѝ. Нора погледна към хоризонта. Въздъхна. Почувства облекчение. Наведе се напред и загреба в шепите си морска вода. Солена и блестяща тя се процеди през пръстите ѝ. Загреба пак и хвърли нагоре. Разлетяха се хиляди пръски. Засветиха, като рояк светулки, отнесли във времето пламенната ѝ любов.

- Здравейте!- някой заговори зад гърба ѝ.

    Нора се обърна и видя млад мъж облечен в къси дънки и черна фланелка с бял надпис.  Почувства прилив на енергия. Изправи се. Засмяха се. Подадоха си ръце. Обгърна ги магия. Светещи светулки закръжиха около тях. Тръгнаха един до друг покрай брега на морето изпълнени с надежда за нов живот.