Миранда
Слънцето се прокрадна през гъстите рунтави облаци. Лъчите му се спуснаха и се заиграха върху захарната повърхност на пухкавия сняг. Заблестяха хиляди малки кристалчета. Ослепиха очите ѝ. Примижа. Студ скова крайниците ѝ. Ледени тръпки пролазиха по изтръпналия ѝ гръб. Направи крачка напред и потъна в снега до коленете. Потрепери. Как ѝ се искаше да е в топлото си легло. Шумът дойде зад гърба ѝ. Забеляза, че е боса. Оскъдните ѝ дрехи едва покриваха бедрата ѝ. Вълчи стъпки. Белотата я погълна. Отвори широко очи. На разстояние около нея се зъбиха глутница вълци. Лешояди размахваха криле над главата ѝ. Вълците бавно лазеха към нея. Доближаваха се. Дебнеха. Тя осъзна, че е плячка. Обхвана я безпомощност. Студено ѝ е. Гладна е. Вълците легнаха. Чакаха знак от водача. Чакаха. Тя затвори очи от страх. Нещо изграчи. Гарван ли е? Искаше да бяга. Искаше да се скрие. Нищо! Стоеше самотна сред нищото. Може би сънуваше. Отвори очи.
От тавана я гледаха безброй луминесцентни лампи. Вълците ги нямаше. Една от лампите просветваше и издаваше странен звук. Приличаше на ръмжене или крясък на птица. Искаше да си спомни. Но не… Нямаше спомени. Къде е? Какво прави тук? Тялото ѝ лежеше върху гинекологичен стол. Краката ѝ изтръпнали и боси висяха надолу и се опираха върху желязна рамка. Студ сковаваше ръцете ѝ. Неможеше да се надигне. Само чувстваше, че е полугола. Крайниците ѝ бяха завързани със здрави каиши. Успя да извие глава. Ужаси се от това, което видя. Множество тънки кабели завършващи с магнити притискаха кожата ѝ.“ Какво се е случило с мен? - помисли тя - Пленница ли съм? Кой ме е овързал така?“ Красивото ѝ лице се сгърчи от усилие. Затвори очи. Помъчи се да си спомни. Насили се. Но нищо. Изведнъж мъглата в съзнанието ѝ се разпръсна.
Носеше поднос с медицински инструменти. Отиваше… Някъде… Къде??? Не помнеше! Ноздрите ѝ се разшириха. Усети мирис на хлороформ. Да, тя бързаше към операционната. Група учени правеха опити с хора. Трябваше да побърза, но някой я издебна из отзад и притисна носа ѝ с кърпа с хлороформ. Изгуби съзнание.
Отвори отново очи. Нищо не помнеше. Нищо! Искаше да се освободи… Да разбере… Какво става? Напрегна мускули. Опита се да се освободи. Каишите не помръднаха. Извика. Дрезгав и пресипнал гласът ѝ удари белите стени и потъна в тишина. Трескавите ѝ мисли заглушаваха ударите на сърцето. Не виждаше начин да се освободи. Явно беше някакъв извратен научен експеримент. Тя не можеше да повярва. Точно тя! Дали някой ще дойде? Ще я освободят ли? Нямаше други спомени. Трябваше да усмири гнева си. Все пак животът ѝ принадлежеше. Затвори очи. Стисна клепачи и с все сила извика „ Махнете се от мен!“ Чат! Чат! Чат! Магнитите се удариха в пода. Тънките кабели изсъскаха. Гърчиха се, извиваха се, докато се успокоят полегнали на земята. Мисълта ѝ се спря на каишите. Лицето ѝ се зачерви от усилие. Каишите се скъсаха и се изхлузиха от крайниците ѝ.
Беше свободна. Полежа още няколко секунди. После се изправи. Краката ѝ докоснаха студения под. Сините ѝ искрящи очи зашариха по белите стени без прозорци, без врати. В единия ъгъл до тавана проблясваше червена лампичка на камера. Явно я наблюдаваха. Обиколи стаята и откри на земята бяла лекарска престилка. Когато я облече установи, че е нейния размер, късичка над коляното. Предпазливо опипваше стените. Нямаше никаква пукнатина или дръжка на врата. Продължи да опипва стените, докато стигна до едва забележим бутон в стената. Без да се колебае го натисна с всичка сила. Чу се изскърцване и се отвори пролука. Пристъпи на пръсти с босите си крака и надникна предпазливо през отвора в стената. Пред нея се ширна дълъг тесен полутъмен коридор без прозорци и врати. Босите ѝ крака стъпваха по мраморни плочки. Вървеше напред. Тихо и болезнено отекваха желанието да си спомни. „ Коя е тя? Как се казва? Има ли приятели? Защо е тук? Къде се намира сега?“ Продължи да върви напред по безкрайно дългия коридор. Умори се. Задъха се. Поспря и се подпря за миг на стената за да не падне. Чувстваше безсилие и скованост. Никой не я следеше. След, като събра сили продължи напред. Не повярва, когато стигна до стъклена врата, която се отвори автоматично. Прекрачи прага и се намери в един широк и обширен коридор. Очите ѝ едва свикнаха с тъмнината просмукана от влагата. От двете страни на стените имаше вградени ниши с решетки. Чуваше се странно ръмжене. Силен лай оглуши ушите ѝ. Телата на различни видове огромни кучета се заблъскаха по решетките. Озъбени и злобни. Добермани, питбули и ротвайлери. Появата ѝ ги разстрои. Полудяха. „ Боже мой, това са кучета убийци! Какво правят тук? Ако се освободят ще ме разкъсат! Как ще се защитя! Боже помогни! Ако имах пистолети!“
Очите ѝ едва не излязоха от орбитите. В ръцете си държеше пистолети. Огледа се. Ако имаше колан на кръста щеше да ги затъкне в кобурите. Всяко нейно действие, всеки неин жест, всяка мисъл ли се материализираше? С изумление видя красиво изработен кожен колан да опасва ханша ѝ. Дали ще полети? Полетя. Но все пак не всичко се получаваше, не успя да избяга, както поиска просто се спусна леко на пода и тръгна покрай озверелите кучета. В следващото помещение видя в дъното асансьор и стълбище.
Отново се запита“ Какво са направили с мен? Защо успях да материализирам пистолетите, колана? Защо полетях? Човек ли съм или машина? Коя съм ? Как се казвам? Кой ми е сторил това? Не помня нищо.“
Извика асансьора. Влезе вътре и когато вратите се затвориха, натисна най- долното копче. Дълго пътува надолу. Когато асансьорът спря беше изгубила търпение. Вратата се отвори. Намери се в тъмно и мрачно подземие. Две огромни кучета от незнайна порода се втурнаха към нея настървени за кръв. Тя реагира светкавично. Извади пистолетите и стреля бързо и точно. Кучетата изквичаха. Телата им се превъртяха назад от ударите на куршумите и се стовариха на земята с тъп звук. Тя прибра пистолетите. С задоволство тръсна кестенявите си дълги до раменете къдрици. Тя прескочи телата на тези безполезни вече зверове. След няколко крачки се отзова пред вити стълби. За миг се поколеба но заслиза надолу. Когато стигна до първата площадка чу шепот. Тихо шумолене. Леко припяване. Леки стъпки. Подпря длан открехна леко вратата пред себе си и любопитно се взря в полутъмната стая.
Петима мъже сновяха насам натам между странни уреди, епруветки наредени върху дълги маси и запалени малки вградени в стените пещи. В средата в сумрака се виждаше запален синкав огън и на специална стойка висеше метален съд. Когато очите ѝ свикнаха с полумрака забеляза, че мъжете са облечени в дълги тъмно кафяви роби от зебло с качулки, които скриваха лицата им.
Силен порив на сърцето я накара да влезе вътре. Любопитството я накара да се сниши и да мине покрай стената. Дано мъжете не я видът. Затаила дъх почти лазейки на четири крака достигна до тесни рафтчета с подредени поставки с полупрозрачни топчета големи колкото кокоши яйца. Откъслечните спомени я доведоха все пак до някаква яснота. В тези топчета се съхраняваха души затворени в капсули. Червените полупрозрачни са животински души, а светлите като мъгла човешки. Спомените идваха бавно и мъчително. Това помещение беше част от изследователския център, в който и тя участваше Доктор Миранда… коя… фамилията ѝ бледнееше. Самата тя се вдъхновяваше от тези експерименти. Леко се поизправи. Мъжете бяха направили кръг около врящия котел и припяваха. С тихи стъпки на пръсти Миранда се измъкна от зловещото помещение. Трябваше да си спомни всичко. Трябваше да се скрие. Трябваше да помисли. Какво ще прави от тук нататък.
…
-Миранда е избягала! Заспал съм! Съжалявам!- дебелите му диоптри с обли рамки просветнаха наблюдавайки екрана на монитора- Сякаш е потънала в дън земя.
Тримата млади мъже, които работеха на бюрата си се изправиха и бързо се доближиха до професора. Вторачиха разтревожени очи в монитора.
-Мислих, че ще се събуди утре! - каза единия.
-Дали е придобила силите, които кодирахме в нея?- обади се другия.
- Трябва да я потърсим!- третия се почеса по главата- Може да е опасна!
-Може да е добра, а може да е много зла!- професора се изкашля- Обади се на охраната да я потърси! Когато я намерим трябва да ѝ въведем спомени…
Преди оплешивяващия мъж да се доизкаже, вратата се отвори. Трима охранители водеха млада жена с къса бяла престилка, с колан препасан през ханша, с два пистолета в кобурите. Възхитителна гледка. Гневните ѝ сини очи обходиха стаята. Мъжете от охраната я държаха здраво. Професора кимна с глава. Пуснаха я. Тя залитна, но не падна.
-Кои сте вие? Какво сте направили с мен?- оглеждаше ги злобно - С какво право ме задържате тук!
Четиримата мъже се втурнаха към нея и я наобиколиха. Мускулестите охранители разкрачени пазеха вратата. Миранда се по успокои и огледа заобикалящите я мъже. Тя забрави, че има способности. Можеше да ги разпилее всичките. Професорът усмихнат и любезен с разхлопано сърце се доближи до нея. Хвана я нежно за лакътя и я поведе към близкия стол. Тя се почувства спокойна. Нещо познато имаше в тези мъже. Дадоха ѝ да пие вода. Без да подозира, че има приспивателно изпи водата на един дъх. Почувства умора и след миг спеше с отпусната на гърдите глава. Няколко чифта ръце я повдигнаха от стола и я отнесоха в дъното на стаята. Внимателно я поставиха на кушетката.
Миранда отвори очи. Чувстваше се отпочинала. Над нея се надвесиха професора и още двама мъже. Видя угрижените им лица и се усмихна.
-Знаеш ли скъпа!- професорът докосна рамката на диоптровите си очила- Ти си изгубила спомените си… ще ти помогнем да си ги възвърнеш! Нещо се обърка в системата, очаквахме други резултати.
Тя се усмихна. Стана от кушетката с голямо желание. Професорът я хвана за лакътя и я поведе към един стол облицован с черна кожа. Тя послушно седна и се остави да поставят върху главата ѝ метална каска свързана с синкав екран, който отчиташе пулса ударите на сърцето и кръвното ѝ налягане. Искаше да знае всичко за себе си. Затвори очи. Спомените нахлуха в съзнанието ѝ. „Миранда“- викаше майка ѝ. Името и е Миранда. Колко хубаво. Спомни си детството. Тичаше по тревата зад къщата боса. После си спомни учителката в гимназията. Студентските години. След много труд в областта на микробиологията защити докторат. Гордееше се с постиженията си- Доктор Миранда Медлър. Видя къщата , която наскоро си беше купила. Стоеше на балкона си очаквайки да зърне младия мъж, който всяка сутрин минаваше покрай дома ѝ забързан за работа. Харесваше го. Трябваше да се запознае с него. Трябваше да го има. Картините се редуваха. Спомените се трупаха. В съзнанието и изплува задачата, която ѝ поставиха. Трябваше да се внедри в групата учени от друг отдел в изследователския институт и да ги шпионира. Една тайна операция.
Червената лампичка светна. Четири ръце изключиха системата. Махнаха металната каска от главата ѝ. Пренесоха я в съседната стая. Оставиха я да възстанови спомените си. Изкуствените спомени.
Не си спомняше, как се отзова на балкона в собствената си къща. Тръпнеща и замечтана очакваше появата на младия мъж. Отпи поредната глътка кафе, когато го видя. Мъжът вървеше по улицата с бързи крачки. “ Искам те!- опита се мислено да го привлече към себе си- Ела!“
Той се спря. Огледа се. Усети трепет в сърцето си. Не я чу. Видя я на балкона. Сините ѝ очи искряха от безумно желание. Кестенявите ѝ коси се вееха от вятъра. Младият мъж тръгна към къщата като омагьосан. Тя остави чашата кафе на перваза. Тичайки слезе по стълбите. Отвори вратата. Почти се блъсна в него. С дясната си ръка хвана плата на ризата му. Стисна я на топка и го издърпа вътре в коридора. Вратата сама се затвори.
-Обичам те! Ела!- Миранда се задъха.
-Не знам… Не чувствам нищо…- но тръгна след нея.
Хипнотизиран. Без мисъл. Объркан. Завладян от смесени чувства. Не виждаше. Не чуваше. Не се съпротивляваше. Магията се отдръпна. До него в леглото лежеше полугола жена. Неговите дрехи бяха разпилени по земята. Той издърпа чаршафа до брадичката си покривайки голото си тяло.
-Не биваше да се случва това!- изстена той.
-Какво? Какво? Какво Гордън?
- От къде знаеш името ми? Коя си ти?
-От къде ти знам името?- насили си да си спомни. Не зная от къде , но го зная! Аз съм доктор Миранда. Работя в изследователския център.
- От кога работиш там! Не съм те виждал. Аз също работя там.
- Зная! Всичко зная! Скоро ще ме видиш там всред колегите си!
- Имам съпруга! Имам малка дъщеря! Не съм искал да се случва това!
Миранда стана. Доближи се до прозореца. Стройните ѝ крака го зашеметиха. Тя се извърна леко и го погледна с изгарящи от страст очи. Имал жена! Имал дете! Какво от това! Нямаше значение! Тя знаеше. Обичаше го. Тя знаеше, че може да внушава мисли.
- Утре ще ме представиш пред колегите си! Ето моите документи. Ще ги оставиш на бюрото на директора си да ги подпише. Аз работя при вас от няколко дни. Разбра ли!
Той кимна с глава. Стана от леглото. Облече се. Взе документите. Главата му беше празна. Излезе от стаята.
Постигнала, каквото иска Миранда се почувства лека като перце. Удовлетворена, одухотворена и необичайно щастлива.
-До утре! – извика с пълно гърло.
Облече се набързо и излезе на улицата. Чайките прелитаха над главата ѝ. Мислите ѝ се зареяха“ Ех, как искам да полетя!“ Чудо! Изведнъж се издигна. Разпери ръце. Полетя. Вълна от щастие. Каква свобода. Тя летеше, като птица, над къщите, площадите, хората. Стигна до морето. Пред нея се откри хоризонта. Тепърва ѝ предстоеше да открива способностите в себе си. Спусна се към водата. Вървеше свободно по повърхността. Опиянена тя отново се издигна във въздуха и полетя.
…
-Колеги, представям ви Доктор Миранда Медлър! От няколко дни тя работи при нас!- Гордън разпери ръце почти я прегърна.
Никой не възрази. Петимата мъже знаеха, че нямат нужда от ново попълнение, но не казаха нищо. Продължиха да работят мълчаливо и задълбочено. Миранда вдигна гордо глава и премина покрай тях.
„ Гордън, обичам те!“ отправи мислите си към него. „ Не искам!- възпротиви се за секунди той- Обичам те Миранда! “останал без воля.
Всичко тръгна по старому. Всеки се съсредоточи в задачите си. Миранда седна на бюрото и се зарови в папките. Намери това, което търсеше. Засне с телефона си това, което я интересуваше. Програмирана да шпионира се зае със задачата. Трябваше всичко да проучи и да заснеме. Започна от най горния етаж. Проучи лабораториите. Складовете за лекарства. Спусна се с асансьора в мазата. Обиколи няколко мрачни помещения. Интуицията ѝ и силата на мисълта ѝ я отведоха в една дълга полуосветена стая. От тавана се спускаха човешки фигури в естествен ръст. Краката им бяха вързани на дървени греди, а главите им висяха надолу към пода. Ръцете им бяха прилепнали около телата. Изкуствени тела в очакване да бъдат съживени. В следващото помещение имаше други човешки тела затворени в специални стъклени камери изпълнени с прозрачна течност. Продължи да върви. В последните десетина камери плуваха в розова прозрачна течност различни животни. В следващото помещение усети хлад. В огромни стъкленици до тавана се отглеждаха причудливи цветя различни по форма , цветове и ухания. Последното помещение, в което влезе я изпълни с погнуса. В големи и малки буркани наредени на гъсто върху тесни рафтове до тавана се мъдриха големи и малки буркани с течност. Във всеки един от тях имаше мозъци, сърца, ембриони в различни стадии човешки и животински. В края на помещението, в един ъгъл имаше струпани, в две купчини кости и черепи на хора и животни. Много странни опити се правеха тук. Връщайки се към асансьора Миранда засне всичко. Миранда се върна на работното си място. Никой не забеляза отсъствието ѝ. Първият ѝ работен ден приключи.
Гордън я хвана за ръката. Тя му внуши, че той я обича. Щастлива го заведе в своята къща. Пиха отлежало вино. Любиха се. Омагьосан от тази забележителна жена забрави за семейството си. За добрата си съпруга и малката си дъщеря.
…
-Върни ми мъжа!- викаше обезумяла от гняв и мъка русокоса жена.
Блъскаше с юмруци по вратата ѝ.“ Ще те убия!“- помисли Миранда застанала на балкона. В ръцете ѝ се появи зареден пистолет. Жената постоя известно време безпомощна. Усети присъствието на Миранда. Погледна нагоре и я видя на балкона. Жената направи няколко крачки назад. Миранда се прицели и стреля. Жената се залюля и падна по гръб на земята, дори на издаде звук.
-Жената имаше пистолет!- обясняваше Миранда на пристигналия полицай. –Разбирате ли, тя нахлу в моя дом! Защитавах се… Можеше да ме убие.
Полицаят огледа падналата жена на моравата пред къщата. Намери пистолет изхвърчал от ръката ѝ. Миранда усети силата си! Можеше да внушава мисли. Можеше да се измъкне от всякакво престъпление. Безчувствена към всичко и всеки. Единствено Гордън я интересуваше. Той беше неин. Вече нямаше пречки.
Шпионската ѝ дейност беше възнаградена. Тези, които я програмираха за това я похвалиха, за свършената работа.
…
-Събуди се! Миранда събуди се! –Гордън хванал раменете ѝ я разтрисаше със всичка сила. – Убили са жена ми!
- Е свободни сме за любов любими!- придърпа го към себе си целуна го страстно и го повлече в дебрите на страстта. – Успокои ли се Гордън? Лесно е. Видя ли?
Той не си спомняше нищо освен горчилката стегнала гърдите му. Миранда се изправи. Облече се и отиде на работа. Гордън остана да лежи полугол в леглото загледан в тавана. Мислите му се губиха някъде. Май жена му беше мъртва. Мъртва. Какво от това?
Миранда вървеше по дългия коридор без врати и прозорци. Напоследък често минаваше от тук. В джоба на престилката ѝ имаше солидна пачка пари. Бяха ѝ платили за шпионската ѝ дейност. Чу лая на кучетата. Отвори вратата и се отзова при тях. Когато я видяха заръмжаха. Блъскаха се в решетките. „Колко са досадни- помисли Миранда – Не заслужават да живеят!“ Можеше да ги убие. Пистолетите се появиха в ръцете ѝ. Издигна се във въздуха. Кучетата побесняха. С телата си изкъртиха решетките. Те се стовариха със силен трясък на земята. Уплашени и свободни кучетата объркани се засуетиха в помещението. Настана хаос. Различните породи кучета се настървиха едно към друго. Сбиха се. Лаеха. Ръмжаха. Захапваха. Късаха меса. Миранда се разсмя с пълен глас летейки над тях на безопасно място близо до тавана. За миг кучетата озадачени спряха да се бият и се огледаха. Тогава тя насочи пистолетите и изстреля безброй куршуми. Настана леш. Кучетата квичаха от болка. Телата им отскачаха и падаха гърчейки се на пода. Миранда се приземи леко. Изстреля още няколко куршума и ги довърши. Кучетата лежаха неподвижни на пода. Вратата се отвори с трясък. Петима мъже нахлуха в помещението. Ужасени се огледаха наоколо.
-Нападнаха ме!!!- извика тя придавайки си уплашен вид.
Мъжете се спогледаха. Нещо сбъркано имаше в цялата ситуация. Повярваха ѝ. Миранда си отмъщаваше. Не знаеше защо. Тя се сбогува с мъжете и се отправи към къщи. Изкачи стълбите и се отзова в спалнята. Гордън лежеше в леглото загледан в тавана, както беше го оставила сутринта. Той се размърда и я погледна. Тя искаше само него. Нищо друго не я интересуваше. Само покрай него се чувстваше жива изпълнена в щастие. Легна до него и го обгърна с тялото си. Желанието ѝ да го има, да го притежава, да го обсеби. Друго нямаше значение. Опиянени впиха устни. Ръцете му обгърнаха главата ѝ. В косата ѝ близо но ямката на врата напипа нещо. Малка вградена плочка под кожата. Отдръпна главата ѝ. Погледна затворените ѝ очи.
-Миранда, какво са ти сторили? Какви са тези шевове на врата ти?
- Не зная! Не помня!- наистина не помнеше.- Остави това! Искам теб!
…
Гонеха я! Петима мъже. Защо я гонеха? Бягаше по улицата! Не спираше. Босите ѝ крака се окървавиха. Болката не я смущаваше. Сърцето ѝ лудо биеше. Как се отзова в къщата на Гордън не помнеше. Застанал в средата на хола Гордън уплашен прегръщаше дъщеря си. Малко момиченце с две големи розови панделки от страни над ушите, а косите ѝ накъдрени от разплетени плитки се спускаха дълги на гърдите ѝ.
-Гордън обичам те! Защити ме!
Миранда се втурна към него. Издърпа детето от ръцете му. Той се паникьоса. Детето му. Втурна се към нея. Трябваше да защити детето си. Ревнива до полуда тя вдигна ръка. Силната енергия от дланта ѝ го удари с такава сила в гърдите, че той отлетя над дивана и се залепи с цял ръст на стената. Обезумяла от тревога и ярост хвана косите на момиченцето. То пищеше.
- Гордън е мой!- изкрещя тя и прекърши врата на детето, главата му клюмна, като на ранено птиче.
Миранда беше опасна, както за себе си така и за обществото. Гордън беше единствения човек, който предизвикваше в нея чувство. Обичаше го. Безразлична към всичко останало се огледа. Затича се към него и се хвърли в прегръдките му. Той погали врата ѝ напипа белега ѝ. Хвана косата ѝ. Силно я дръпна назад. Нямаше време за сълзи. Детето му лежеше мъртво на килима.
-Миранда не те обичам! – прошепна през зъби той.
Миранда се отскубна от ръцете му. Думите му я удариха право в сърцето. Това я обърка напълно. Не можеше да се концентрира. Петимата мъже застанаха на вратата. Тя ги изблъска и побягна. Не знаеше, къде стъпва. Забрави, че може да лети, да материализира пистолетите, да внуши мисли на другите, да се спаси. Тичаше без да се обръща. Изведнъж нещо я парна между ключиците на гърба. Миранда се олюля. Падна по очи. Роклята ѝ се разкъса леко от сънотворната стрела, която един от мъжете изстреля. Наобиколиха я. Експериментът, който направиха с нея излезе несполучлив. Платът около стрелата порозовя после се обагри в кръв. Чипът, който вградиха във врата ѝ даде дефект. Тя не трябваше да лети. Не трябваше да материализира предмети. Не трябваше да убива живи същества. Трябваше само да шпионира съседната лаборатория. Да открадне документите. Трябваше да оправят това. Взеха я на ръце. Отведоха я в лабораторията.
Завързана с каиши Миранда лежеше на кушетката в средата на бялата стая. Отвори очи. Луминесцентните лампи я заслепиха. Не помнеше нищо. Примигна. Затвори очи.
