Изпепеляваща любов

         Мъжът повлечен от нездраво любопитство прескачаше по две три стъпала. Изкачи се за секунда на площадката, после тръгна по дългия коридор на своя мезонет. Доближи до прозореца и погледна плахо през прозореца. Не искаше да го забележат. Синът му стоеше долу на тротоара размахал ръце обясняваше нещо на едно момиче с къса поличка и две щръкнали опашки над  ушите. Тя гледаше право в очите му и се усмихваше. Мъжът притаи дъх. За един миг  спря да диша. Напрегна слух. Не чу думите. Гледаше картината.  Безумна ревност стегна сърцето му. Синът му неговия син, който трябваше да има блестящо бъдеще. А той… Предстояха му изпити в университета, а се занимаваше с някаква хлапачка. Колко усилия беше положил да го възпитава сам. Съпругата му почина млада. Желанията му  бяха по силни от него самия. Синът му трябваше да учи. Да стане човек. Сърцето му забуча в ушите. Призля му. Обърна се и хукна надолу по стълбите. Отзова се в банята. Наплиска лицето си с вода. Бузите му горяха. Ще го почака. Ще поговори с него. Няма да му даде никакъв шанс. Никакъв избор.  Няма да му позволи. Той е баща му. Той има последната дума. Няма да допусне  синът му да се провали. Избърса лицето си с мека хавлиена кърпа. Захвърли я в коша за пране и се отправи към хола. Лицето му се сбръчка. В устата му загорча. Какво безумие. Закашля се. Чувствата му преляха в сълзи. Спомените нахлуха в съзнанието му. Радост  беше най- слънчевата,  най – прекрасната жена на света. Двамата се срещнаха на едно парти. Влюбиха се. Щастието ги озари. Имаха професиите си. И двамата получаваха добри пари. Родителите му починаха млади и той наследи големия  мезонет, в който живееше днес със сина си. След няколко месеца с Радост се ожениха. Щастието му трая за кратко. Радост почина при раждане. Той не се ожени повторно. Амбициран искаше сина му да постигне много успехи , които той не беше постигнал. А сега той говори с някакво момиче там под прозореца. Ще го почака. Ще му поиска сметка. Отиде до шкафа с напитките. Сипа си половин чаша уиски. Отпи голяма глътка. Седна на дивана. Преметна крак въз крак и надигна чашата. Изпи половината съдържание. Поуспокои се за миг. Наля си още. Зачака.

    Чу прищракване на ключалката. Леки стъпки. Ходене на пръсти. Отвори очи. Беше задрямал.  Очите му потънаха в гъст мрак. Сънуваше ли. Чашата се търкаляше на пода. Подритна я ставайки от дивана. Изведнъж го заля ослепителна светлина. Почти ослепя. Примижа. Направи две- три крачки. Светът се върна. Пред него стоеше синът му Борис.

     - Татко, какво правиш тук? Мислих, че спиш!

    - Чаках те! Трябва да поговорим!

    - Прекалено е късно! Да го оставим за утре!

     - Нямам никакво време за да го отлагам!

     - Остави това! Утре и двамата трябва да ставаме рано. Ти на работа, аз в университета.

     - Няма да ми казваш, какво да правя! Ти трябва да ме слушаш!

     - Аз съм твърде голям! Няма, за какво да те слушам! На цели 20 години съм! Мога сам да решавам, какво да правя.

     - Седни тук и ме чуй! Седни ти казвам!

      - Добре ето седнах. Казвай по бързо, че искам да си лягам!

     - Първо забранявам ти да излизаш с това момиче!

     - Какво момиче?

     - Не се прави , че незнаеш! Видях те с нея днес под прозореца.

    - Венци- Венцислава исках да те запозная с нея днес. Тя е мило и приятно момиче.

     -  На колко е години?

     -На 17? Тя е мила и приятна! Аз я харесвам! Има котешко зелени очи ! Има черна коса и най- миловидното лице.

     - Ти луд ли си та тя е малолетна! Избий си го от главата! Не позволявам да се срещаш с нея!

     - Но аз планирам да се ожена за нея щом тя завърши училище! Харесвам я! Обичам я! Тя също ме обича!

     - Не позволявам! Ти си мой син!

    - Престани това е моя живот! Ти не можеш да властваш над мен!

   - Мога, аз съм ти баща! Край! Ще слушаш! И толкова! Докато си под моя покрив! Докато живееш в моята къща! Докато те издържам! Докато учиш в университета! Докато се дипломираш! Докато сам си изкарваш прехраната! Ще ме слушаш! После каквото искаш прави!)

      - Аз искам сега да живея! Сега да се срещам с приятели! Сега да обичам  и да бъда обичан!

     - Не можеш!

     - Защо?

     -Защото аз казвам! Баща ти!

    - Щом е така!  Ей сега ще си събера  багажа и се изнасям веднага!

        Без  да дочака следващата забрана Борис хукна по стълбите нагоре. Баща му никога не беше му  крещял така. Какво го прихвана? Влезе в стаята си измъкна от под  леглото куфара си, отвори го и нахвърля в него първите дрехи,  които му попаднаха. Озверял баща му връхлетя в стаята. Хвана го за лакътя и го издърпа към себе си. Двамата мъже стояха един срещу друг зачервени, тежко дишащи, изгубили контрол над себе си. Борис беше по- младия, по- силния. Едва се въздържаше. Баща му замахна и улучи бузата му. Плесницата замая главата му. Олюля се. Направи две три крачки назад. Хвана с две ръце раменете на баща си и го блъсна с всичка сила. Той изгуби равновесие и падна на земята по гръб. Едва си пое дъх. Борис замята още дрехи в куфара, набързо го затвори и тръгна към вратата. Баща му се отърси от първия шок и се надигна на лакти.

     - Ако прекрачиш този праг не се връщай никога!-  безсилен прошепна- Върни се!

  Борис не го чу. Захвърли ключовете на масата и излезе навън. Обърна се. Огледа  прозорците на жилището, в което живееше, от както се помнеше. Въздъхна. Обади се по телефона на свой приятел и повика такси.  Сбогува се. Знаеше , няма да се върне никога тук.

        …

   Минаваха дните, седмиците, годините. Бащините сълзи не спряха. Не потърси от инат синът, който обичаше, който отгледа сам със собствените ръце. Продаде мезонета. Купи си една малка гарсониера в същия блок и заживя потънал в печал. Не си потърси жена. Отдръпна се от приятелите си. Нямаше, за какво да живее. Пропи се. Фирмата му едва го изхранваше. Добре, че успя да се пенсионира и я продаде на безценица. Живееше ден за ден. Времето изсмукваше  силите му. Изпепели душата му. Тази бащина любов неразбрана и непоискана го сломи. Един безмислен живот. Скоро научи, че сина му е станал известен сърдечен хирург. Научи, че със семейството и двете си деца е на почивка в екзотична страна. На екрана на телевизора, видя неговото изображение. Видя усмихнатото лице на Борис да разказва за поредната си успешна операция. Журналистката му задаваше куп въпроси, а той отговаряше уверено . Останал в самота бащата залиня. Не излизаше от апартамента. Рядко се довличаше до магазина да си купи кисело мляко и хляб. Нямаше сили да живее, а можеше да е друго. Съседката го съжаляваше и по някога го посещаваше. Носеше му я сладкиш, я баница. Много пъти  той посягаше към телефона , но после отдръпваше ръка. Нека сина му първо да се обади. Времето минаваше, той заболя от мъка. Не прощаваше. Легнал на леглото и не стана  чувстваше се зле. Не повика лекар. Съседката не идваше. Светът му се губеше. Затваряше очи. Потъваше в небитието. Отваряше очи. Незнаеше кой ден е, какъв час е. Отново затваряше очи и се отнасяше.

     - Татко! Татко! Отвори очи! Отваря очи! Познаваш ли ме аз съм сина ти Борис! Погледни ме!

     - Сънувам ли!- едва промълвиха устните му, усетил раздрусването на раменете си.

    - Съседката ми се обади, че не те е виждала повече от седмица. Звъняла ти е на вратата. Чукала е. Не си ѝ отворил. Уплашила се е ,че нещо се е случило с теб. Потърси ме в клиниката в която работя. Чукахме, звъняхме. Не отвори. Разбихме вратата. Ето ни тук. Бих ти инжекция. Обадих се за линейка.

    -  Няма нужда Борис. Прости ми! Аз си отивам от този свят! Прости ми! Прекалено много те обичах! Не можех да се примеря, че си пораснал!

    - Отдавна съм ти простил. Страхувах се да дойда при теб! Страхувах се, че пак ще ме изгониш. Ожених се за същото момиче, което не одобри. Имам две прекрасни момчета.  Ще оздравееш. Ще се радваш на внуци. Повярвай ми! Ти прости ли ми?- накрая плахо попита.

     - Прощавам ти! Няма да мога… - бащата извърна глава към стената и затвори очи.

     - Линейката дойде!- съседката беше застанала на прага.

     - Колега, къде е болния! Добре, може ли да се отдръпнете да го прегледам?

    Лекарят се наведе над болния. Разкопча  ризата,  гърдите му едва се повдигаха и отпускаха.

     - Пулсът му е много слаб. Ще го вземем в болницата. Трябва да го стабилизираме. - в мига , в който лекаря допря до гърдите му слушалката болния издъхна.

    Всички в стаята изтръпнаха. Лекарят опита всичко, но не успя да върне живота.

    - Съжалявам колега! Нищо не може да се направи за баща ти! Чакат ме други случаи. Довиждане. – съседката го изпрати до входната врата.

   Останал сам със покойника Борис се наведе над баща си. Взе още топлата му ръка и я целуна. Почувства  вина. Животът можеше да бъде друг. Една грешка води към друга грешка. Гордост, гняв, желание  да властваш, да подчиниш другия, да потискаш чувствата си води до  изпепеляваща  любов. Няма пощада , ако няма прошка. Борис си тръгна с болка в сърцето. Трябваше да уреди погребението на баща си. Утре. Децата и съпругата му го чакаха в къщи.