Черното Ауди едва се движеше по калния  криволичест път между дърветата в гората. Минаваше полунощ. Чистачките  скърцаха и се мъчеха да отстранят буйните дъждовни струи от предното стъкло. Ирена и Дарин се взираха в пътя пред себе си осветен от фаровете. Напрежението в колата нарастваше.

      - Къде сме, знаеш ли?- Ирена го погледна с уголемени от страх очи- Защо ни трябваше да тръгваме? Ти настояваше! Казах ти, че ще вали!

     - Исках да минем по пряк път! Не вярвах, че ще завали - Дарин ѝ се усмихна виновно.

      Колелетата  забуксуваха. Калта се разхвърча. Моторът  се задави. Колата спря.  Разтревожени двамата се спогледаха.  Чистачките скърцаха. Дъждът се лееше.  Бяха в плен на лошото време. Трябваше да почакат до сутринта.

       - Пусни музика! Моля те Дар!

Дарин се заслуша в шума на дъжда. Понечи да излезе, но тя го дръпна за ръкава. Той се наведе. Протегна ръка. Пусна касетофона. Разнесе се нежна музика. Погали кестенявите ѝ къдрици.

     - Мишленце не се страхувай! Щом си с мен… не се бой! Ще оцелеем! Изпадали сме  и в по трудни ситуации. Може да поспим! Утре на светло ще се оправим!

      Сърцето му се сви до болка, когато я погледна.  Тялото му се изопна. Трепереше. Не искаше тя да усети страха му. Нямаше сили да признае грешката си. Дъждът постепенно намаля. Чистачките се движеха усилено. Дарин напрегна очи.

    - Миличка виж , спрели сме до някакви скали.

   - Виждам! Изгубили сме се! Какво ще правим? Телефона няма сигнал! Тук  няма обхват! Може да е от дъжда. Не мога да се свържа с никого!

     - Почакай! Има дупка в скалите! Да отидем там! 

     - Пещера…

      Двамата изскочиха от колата. Потънаха в калта. Това не ги спря. Бяха решени на всичко. С усилия преминаха малкото разстояние до скалите. Пещерата ги очакваше с отворени обятия. Любопитни и мокри до кости влязоха вътре осветявайки стените с фенерчета. Ирена тръгна напред препъвайки се на всяка крачка. Дарин я настигна и я хвана под ръка. По едно време нещо проблесна от лявата им страна.  Доближиха се. В скалата се виждаше процеп достатъчно голям за да премине  един човек. Ирена се провря първа. След нея  Дарин. Таванът ги накара да приклекнат. Тръгнаха напред  през  нисък   тесен скален коридор. Пред тях в далечината просветваше от време на време бледа светлина. Когато стигнаха края, успяха да се изправят в цял ръст. Погледнаха надолу. Изтръпнаха. Още една крачка и щяха да полетят  в бездънна пропаст. Погледнаха нагоре. Виждаше се небето и кръглата луна. Нямаше облаци. Дъждът беше спрял. От някъде долиташе шум на река. Ирена се раздвижи. Подхлъзна се и полетя  надолу с главата. Превъртя се. С ръцете си успя да  хване  клоните на едно  дърво израснало по чудо в скалата .  Вкопчи се  здраво.  Напипа с крак една издатина. Прилепи се плътно до скалата.  Дарин освети с фенерче. Видя  своята приятелка. Бързо се ориентира в обстановката. Захапа фенерчето със зъби. Успя да се хване за скалата. Внимавайки заслиза надолу. Сърцето му биеше лудо.  С много усилия я достигна.  Стисна окуражаващо  ръката ѝ.  Даде ѝ сила. Полека заслизаха надолу,  докато стигнаха твърда земя. Пропастта не беше толкова дълбока, както им се стори в началото. Пуснаха скалата. Трепереха и двамата. Огледаха се. Само той освети наоколо с фенерчето. Тя го беше изгубила.  Пред очите им се ширна голямо поле. Колкото повече вървяха напред,  токова по силно се чуваше шума на реката.  В един миг  тя се откри пред тях   бурна и властна. Ирена и Дарин се хванаха за ръце тръгнаха по посока на течението. Фенерчето им помагаше да следват пътя. Луната изчезна. Звездите избледняха.  Небето просветля. Фенерчето не им беше нужно. Слънцето изгря.  Проникна през отвора над главите им.  Уморени  се довлякоха до един странен град под земята. Оглеждаха се. Не се виждаха хора. Тръгнаха по единствената главна улица. Полуразрушените къщи белеха наредени  в две редици. Пусто и самотно. Реката бълбукаше от лявата им страна. Двамата забързаха.  Всичко им изглеждаше, като лош сън. В края на улицата видяха построена малка църква. Вратата висеше на пантите. Двамата влязоха в не много голямо помещение с малък олтар отпред и десетина пейки наредени в две редици. Любопитството ги отведе в една ниша. Върху  масата подпряна до стената те откриха  кръст   и навити на руло свитъци.  Ирена и Дарин неможаха да навлязат  в  тайните на изгубения град защото страниците бяха изписани с неразбираеми за тях букви. Дълго се взираха в  текстовете.  Опитваха се да ги разчетат , но не успяваха.  Накрая Ирена нави свитъците на руло. Повъртя  кръста между пръстите си. Разкопча блузката си и  ги скри  в пазвата си. Трябваше да ги покажат на света. Време беше да намерят начин да се измъкнат от тази ситуация. Тръгнаха отново покрай реката.  След час или два стигнаха до края на реката, която минаваше под скалите. Двамата се спогледаха. Без много да му мислят скочиха във водата.  Поеха дълбоко въздух. Гмурнаха се под водата. Заплуваха с всички сили. Усетили светлината изплуваха.  Изскочиха на брега. Бяха спасени. Наблизо стоеше неподвижно потънала в калта с разтворени врати тяхната кола. Ирена постави мокрите свитъци и  кръста на предната седалка. Взе телефона си. Този път имаше обхват. Може би дъждът беше заглушил сигнала преди. Или може би провидението беше ги завело в изгубения град за да открият истината за съществуването му. Обади се на 112 . Спасителната група можеше  да пристигне всеки момент.  Мокри и щастливи влязоха в колата. Можеха да почакат. Хванаха ръцете си.