Сърцераздирателен писък разцепи тишината.  Хленч. Дращене. Гъгнещ шепот.  Тишина. Мъркане. Кикот. Бебешко стенание. Виктор отвори очи. Не сънуваше. Всичко това се повтори с нова сила. Младежът разтърка очи. Разсънил се скочи от леглото и се втурна към балкона. Хъхкане и стържене.  Боен вик. Луната сияеше с пълния си блясък. Виктор се надвеси над перилото и погледна надолу. Там под неговия балкон се разиграваше любовна драма. Двама охранени котарака в черна окраска се надпреварваха да покажат, кой е по- храбър и по- силен пред една тигрова красавица, седнала на задните си лапи,  наблюдавайки ги с премрежен поглед. Двамата съперника бяха доближили сърдити носове. Зъбите им проблясваха готови да нападнат съперника. Наежени с настръхнала козина и провиснали удебелени опашки,  те издаваха смразяващи кръвта звуци. Над главата на Виктор се чу шум. От горния балкон се изля леген вода. Шумът стресна котараците и преди струята да ги залее се изпокриха надничайки под спрелите коли.  Луната се огледа в събралата се локва на асфалта. Съседа от горния етаж промърмори нещо нецензурно и затръшна вратата. Виктор се канеше да се прибере, когато забеляза как в средата на улицата се издигна на струйки бяла кълбовидна пара. Градският часовник удари полунощ. От разпръскващата се пара заизлизаха подскачайки две по две малки пламъчета. Едно след  друго извираха от асфалта и се нареждаха в кръг. Образуваха идеална окръжност. Завъртяха се по посока на часовниковата стрелка. Сляха се в едно. Буйни пламъци затанцуваха в полунощ.  Черна дупка се образува по средата.  Пред смаяните очи на Виктор се появи дървена врата с мандало. Нетърпелив обу чехлите  си,  излезе от апартамента и хукна надолу по стълбището прескачайки по две-  три стъпала наведнъж.  За миг достигна външната врата. Обиколи блока и застана пред  успокоените пламъци и странно украсената врата. В дърворезбата бяха вплетени зъбчати малки и големи колела метални пластини и старинни мъжки часовници с верижки. Имаше и метални предмети, които Виктор не разпозна. Мандалото  представляваше две хванати зад гърба ръце, а на преден план изпъкваше  извита глава с изплезен език. Виктор протегна  ръка. Всичко това приличаше на любимите му компютърни игри. Развълнуван се огледа. Нямаше жива душа на улицата. Вратата се отвори със скърцане. Той направи две крачки назад.

- Ти си Виктор?- произнесе с нежен глас девойката появила се от нищото прескочила прага на чудноватата  врата.

- Да, така се казвам! А вие, коя сте? От, къде се появихте?

- Бързо, няма време! Всичко ще узнаеш по късно!

          Хвана го за ръката и го издърпа навътре към себе си. Той се обърна назад и видя,  как кръга се затвори и вратата изчезна. Пламъците се стопиха. Намираха се  всред гъста гора с високи тънки дървета наредени  в стройни редици. Виктор я погледна в очите. Сини и дълбоки, те пленяваха. Дългите ѝ черни къдрици бяха вплетени в сложна прическа от средновековието.  Ниска и дребна на ръст,  поне глава и половина от него, будеше неговото любопитство.

-Бързо… Няма време!- задърпа го нетърпеливо за ръката.

         Дългата ѝ рокля от червено кадифе украсена с бели дантели , скъпите бижута по нея показваха аристократизъм и класа. Озадачен и мълчалив той тръгна след нея. Тя говореше неговия език. Току  що завършил техническия университет стажуваше в една фирма, като компютърен специалист. Всичко това, което му се  случваше го извади от неговото монотонно ежедневие. Девойката вървеше бързо, едва я догонваше. Тайнствена пътека ги заведе до една голяма дървена колиба. Тя отвори вратата и го въведи в единствената стая,  която обитаваше жена на средна възраст. Изправена пред едно врящо котле поставено върху импровизирано огнище, жената вдигна глава и ги погледна с изумрудените си очи. Черните ѝ до кръста коси се провесваха до кръста ѝ отзад и минаваха отпред   покрай лицето ѝ на едри къдрици. В приглушената светлина Виктор разпозна  двата черни котарака, които смутиха съня му , спокойни свити на  кравай до огъня в краката ѝ, а на поличка над главата ѝ се протягаше тигровата котка. Обстановката беше тайнствена и разпалваща  въображението. Той се досети, че тази жена е магьосница. Магьосница от средновековието.” Ако я хванат ще я изгорят на кладата!” - помисли той.  През прозореца долетя черен гарван и кацна на рамото ѝ. Картината беше пълна. Гарванът изграчи в ухото ѝ. Окото му проблесна в мрака. Виктор изглеждаше смешно по черна пижама и черни  чехли застанал до девойката в пищни одежди. Чакаха…

-Какво се случва тук?- Виктор наруши тягостното мълчание.

- Доближете се! – обади се жената с пресипнал глас.

     Двамата се поколебаха за миг, после се приближиха до жената и надникнаха в котлето. Течността в него бълбукаше образувайки малки и големи мехури. Жената махна  два пъти с опъната длан над  котлето. Течността се успокои. Застина , като огледало. Избистри се. На преден план се появи ръка с вдигнат меч. После картината се отдръпна и върху повърхността на течността вече се виждаше ожесточена битка. Размахваха се мечове. Хвърляха се копия. Коне се изправяха на задните си крака носейки на гърба си ездачите. Лееше се кръв. Чуваше се страшна глъчка. Виктор, гледаше озадачено ту жената, ту девойката, ту разиграващата се сцена на повърхността, на течността в котлето. Последен замах и конника в  сребърни доспехи изпъкващ на преден план рухна на земята прободен с копие. Девойката изпищя и закри лицето си с ръце.  Раменете ѝ се затресоха в ридание.

            - Успокой се!   Виктор е тук!- каза жената.

            - Да за това Виктор е тук!- през сълзи прошепна девойката махнала ръце от мокрото си лице.

            - Аз, защо съм тук?- попита Виктор озадачено.

           - За да спасиш годеника ми твоя пра- пра – пра родител!- отвърна девойката- Виждаш ли?  Той е завързал  моята червена панделка на китката си. Така го разпознах. Дадох му я на сбогуване, когато тръгна на война.

           - Твоя годеник? Моят пра- пра –пра родител? Какво е това? Неразбирам…

            - Не е нужно да разбираш!- троснато отвърна жената- Въпросът е, че си тук! Въпросът е, че те намерихме! Ела приближи се! Ето давам ти този родов пръстен, той ти принадлежи! Сега ще ви дам два оседлани коня. Ще ги яхнете. Те по най- бързия начин ще ви отведат на бойното поле. Трябва да побързате! Той е тежко ранен. Ако не му се окаже първа помощ той ще умре. Битката е към своя край! Трябва да го измъкнете жив. Иначе ти Виктор никога няма да се родиш.

           Виктор не се обади повече.  Ама, че бъркотия.Пръстенът му беше по мярка. Забеляза, че отгоре прилича на печат. Само благородниците имаха подобни пръстени. Беше гледал много рицарски филми по телевизията. Обичаше уроците по история. А сега накъде? Излязоха навън. Слънцето клонеше към залез.Конете ги чакаха оседлани. Девойката с лекота се метна на белия кон, а той се засуети около черния. Жената го подкани с ръка. Никога не беше се качвал на кон. Притеснен и уплашен се огледа. Жената замаха с рака и изрече някакво заклинание. Изненадан се намери на гърба на коня. Препускаха  дълго. Слънцето почти залезе, обагряйки цялата природа в ярко червена светлина. Стигнаха по тъмно. Цялото бойно поле беше потънало в трупове. Черни гарвани подскачаха наоколо наслаждавайки се на този богат  пир. Луната изгря сияйна и освети тази печална  гледка. Мъртвило. Не се виждаше жива душа. Виктор слезе от коня. Остави го на произвола на съдбата. Девойката се доближи до него без да слиза от коня. Ами сега, как щяха да намерят човека, когото търсеха? От някъде долетя гарвана на магьосницата. Прелетя над мъртвите тела и кацна върху една купчина пръст,  после изграчи  и  почука  с клюн сребърните доспехи на поваления на земята мъж. Виктор се провря през купчината трупове и стигна до посочения от гарвана човек. Гарванът изграчи доволен и отлетя. Виктор се наведе. Човекът дишаше. Счупи копието. Не биваше да го вади от раната. С много усилия успя да махне доспехите и шлема. Колко странно младежа, който лежеше на земята приличаше досушт, като  него самия. Сега беше по лесната част. Наведе се хвана го под кръста. Повдигна го. Не с много усилия успя да го метне през рамо. Човекът се размърда и изохка. „Спасен е!” – помисли Виктор. Девойката го чакаше нетърпелива възседнала коня си. Другият черния стоеше да нея. Виктор се доближи. Видя сияещото ѝ лице. Метна мъжа на черния кон завърза го за белия, както беше гледал по каубойските  филми и плесна задницата му . Девойката му благодари с кимване на глава и потегли. Той остана сам огрян от мълчаливата луна. За какво ли  се водят войните?  Обхвана го тъга. Виждаше мъртвите  в този свят, спомни си, че тази вечер по новините, по телевизията  видя  избухнали бомби и стрелби по улиците на някакъв град.   Винаги от незапомнени времена се водеха спорове, за територия, водеха  се битки, пламваха войни. Но какво щеше да се случи с него самия сега?  Сам сред тази пустош. Обърна гръб на бойното поле. Махна с ръка! В този миг видя, как пред него от голата земя се появи кълбовидна пара. Това му се стори познато.  Тънка струйка последвана от малки трептящи по двойки пламъчета. Образува се кръг. Буен огън се завъртя обратно на часовниковата стрелка.  Появи се  черен кръг в средата и познатата му врата с мандало  този път с тънка усмивка на устата.  Малките и големи зъбчати колела се завъртяха захапали зъбците, заскърцаха. Старинните часовници отмериха полунощ . Засвириха нежна мелодия.  Пламъците затанцуваха. Вратата се плъзна,като” Сезан отвори се!” Виктор прекрачи прага и се отзова пред своя блок, огрян от пълната луна. Пламъците затанцуваха последен  танц и се стопиха заедно с вратата. Виктор стоеше сам по пижама в средата на улицата. Каква вълшебна нощ?!  Пръстенът блестеше на пръста му.